Scan barcode
A review by sve100
Времеубежище by Georgi Gospodinov, Георги Господинов
5.0
Не мога да си представя по-подходящо време за излизане (и четене) на този роман.
По време на неочаквания край на света, когато бъдещето е неизвестно, а настоящето - болезнено, остава само да се обърнем към миналото, което, както винаги, е по-хубаво в спомените.
Четенето на "Времеубежище" е като разговор със стар приятел, с когото имате общи спомени, но все по-рядко се чувате и все по-малко има какво да си кажете. Всичко вече сте си казали (и премълчали), времето ви е минало, било е не чак толкова отдавна, но е в друг живот, който няма как да се върне.
Ако разказването ни помага да оцелеем, то "Времеубежище" е една история без край, лабиринт от стаи, из които се лутаме и не можем да излезем. Бяхме ли вече тук? Или някой друг ни разказа какви плакати е имало на вратата на детската му стая. Този спомен за миризмата на портокали само по Коледа наш ли е или го прочетохме някъде?
Как се живее в свят, в който имаш само минало и дори не си сигурен, че и то е твое?
Може би единствено мимолетните срещи с другите лутащи се ни дават шанс да си спомним откъде сме тръгнали. И да се позагубим заедно в някакво още безформено, но не толкова враждебно бъдеще.
По време на неочаквания край на света, когато бъдещето е неизвестно, а настоящето - болезнено, остава само да се обърнем към миналото, което, както винаги, е по-хубаво в спомените.
Четенето на "Времеубежище" е като разговор със стар приятел, с когото имате общи спомени, но все по-рядко се чувате и все по-малко има какво да си кажете. Всичко вече сте си казали (и премълчали), времето ви е минало, било е не чак толкова отдавна, но е в друг живот, който няма как да се върне.
Ако разказването ни помага да оцелеем, то "Времеубежище" е една история без край, лабиринт от стаи, из които се лутаме и не можем да излезем. Бяхме ли вече тук? Или някой друг ни разказа какви плакати е имало на вратата на детската му стая. Този спомен за миризмата на портокали само по Коледа наш ли е или го прочетохме някъде?
Как се живее в свят, в който имаш само минало и дори не си сигурен, че и то е твое?
Може би единствено мимолетните срещи с другите лутащи се ни дават шанс да си спомним откъде сме тръгнали. И да се позагубим заедно в някакво още безформено, но не толкова враждебно бъдеще.